Няма българин пътувал или работил в чужбина, който да не е констатирал, че пътната мрежа на България не е европейска. Нито настилката е качествена, нито пътните знаци са достатъчно видими. Иначе ги има, но не са нито както във Франция, нито както в Германия. В близко бъдеще същото мнение ще се отнася и за българските институции. Има ги, но ефекта от дейността им е различен от европейските. По неразбираеми причини, Брюксел упреква само правосъдната система. Магистратите и прокурорите отговарят, че спазват стриктно Конституцията и спорът приключва с поредния критичен доклад. „Шенген” се отлага отново и „потенциалните инвеститори” отлитат към по-сигурни географски ширини. Тези дни, Европейската комисия започна наказателни процедури срещу България, с тежки финансови глоби. Въпреки санкциите от редиците на управляващите се чуват реплики, че българските закони имат предимство над европейските. Докато недоразумението между София и Брюксел расте, абсолвенти и абитуриенти, които боравят отлично с интернет, отдавна са научили къде се ядат домати с колци и къде без. Кой за учене, кой при леля, кой деца да гледа, правят всичко възможно да са по-далече от родната стряха.
Ако наистина Европейската комисия разчита на независимостта на Съдебната система за да пусне българите в Шенген, тя чака „под вола теле”. Въз основа на Конституцията, партията която има мнозинство в Народното събрание „държи” чрез парламентарната квота Висшия Съдебен съвет. След като Президента е от същата партия, „мозинството” разполага с 14 члена от всичко 25 и разделението на властите се превръща в химера.
Бойко Борисов се намеси успешно в конфликта между Булсатком и БТВ. Преди време министър-председателят раздаде заплати на работниците от Оловно-цинковия комбинат в Кърджали. Миналата година благодарение на него бе уреден конфликта между Министерство на финасиите и Лукойл. Намесата му в Сопот също беше решаваща. След протестите срещу цените на тока, Борисов се зае дори и с ревизия на НЕК. На пръв поглед тази намеса във всичко и навсякъде е много положителна. Тук възниква въпроса – за кой? За него лично, за партията ГЕРБ или за страната? Френската и немската система са различни по форма, но си приличат по същество. И двете почиват върху съмнението, че никой не е безгрешен и никой не е вечен. Нито Наполеон, нито Бисмарк. Във Франция Парламента има като противовес Сената. Взаимната зависимост между властите позволява на държавата да си върши работата, дори когато членовете на институциите са от различни политически цветове. (както е в САЩ в момента)
Главната роля на Сената във Франция е да омекотява остротата на политическите сблъсъци, чрез отслабване на партиините тенденции. Да служи за коректор на прибързани или необмислени достатъчно проектозакони. Съвсем в началото на неговата дейност, започнала през 1795 година, той носи името „Съвет на Старейшините”. Тази традиция се е запазила и до днес. Средната възраст на френските сенатори е 65 години. Общият им брой е 348. Друга цел на Сената е регионалната и професионална представителност. Както в много държави, партиите се „раждат и умират” в столицата. Сената е този, който осигурява „провинциалното” присъствие, мнение и чувствителност на страната, извън политическите салони на столицата. Мандата на един сенатор е дълъг 9 години. Сента не се разпуска изцяло. Той се „обновява” частично, чрез избори, които никога не съвпадат с парламентарните. Изборите са косвени. Право да избират имат само „Гелемите избиратели”: кметове, депутати и общински съветници. Във Франция голяма част от кметовете са безпартийни. Взаимотношенията между двете камери са добре кординирани. Депутатите излъчват свой говорител, който внася проектозакона в Сената. Сенаторите го обсъждат, препоръчват съответните поправки и го връщат за окончателно гласуване в Парламента. Депутатите имат последната дума. В случай на политическа криза, която налага преждевременно разпускане на „Долната камера”, законодателната власт се поема изцяло от „Горната камера” до провеждане на нови избори. По този начин редът и държавността са гарнтирани при всички обстоятелства. Правовата държава разполага с „БЕ” отбор. Сенатът е нещо като „банкова гаранция” в служба на демокрацията и сигурността. След оставката на Генерал Де Гол през 1969 година и след смърта на Жорж Помпиду, президентът на Сената Ален Поер и ръководената от него институция поеха в ръцете си по съвместителство съдбините на Франция. Съотношението между избирателите и збора на законодателите от двете камери е 925 депутати и сенатори за 43 милиона избиратели.
В България няма Сенат. Никой, дори и Бойко Борисов не може да разпусне Парламента. Тази „демократична безнаказаност” доведе до манифестациите през 1997 година, които принудиха депутатите да си разотидат. При подобно „насилствено” разпускане в страната се образува политически вакум. Държавата е изцяло дестабилизирана. Подобни кризи могат да се избегнат чрез разделяне на законодателната власт на две камери – Долна и Грна, или на Парламент и на Сенат. Това не означава удвояване на броя народни представители, а обратното – разделянето им на две. Ако се приложи в България френското съотношение между избиратели и законодатели, с френската „законодателна производителност”, сборът на депутати и сенатори не би надхвърлил 150. Един Сенат от 50-60 експерти, избани от професионалните съюзи и среди: земеделци, енергетици, лекари, учители, журналисти, транспортни служители, финансисти, хотелиери и заети от туризма и др. би осигурил по-голям авторитет на цялата законодателна институция.
Реализацията на тези реформа е възможна. Референдумът е за предпочитане пред манифестациите и стихийните изяви на недоволство. Такава е европейската практика. Инвеститорите не обичат монополите, нито политическите, нито икономическите. Те знаят, че ако Айфеловата кула беше на един крак, тя нямаше да издържи 100 години. Що се отнася до работоспособните българи, които не ядат домати с колците, при положение, че нищо не се подобрява, те ще продължат да се пренасят в страните в които има инвестиции.
автор: Божидар Чеков
Париж 18/02/2013
